ДА МОЖЕХ

да можех да върна
обратно цифричката 16
и пак да съм на 0 -
и всичко да потръгне
в правилна посока...


ех, Обречени мечти...
Пред мен е Прага
и замислям се за
Скока...



... и цигара от цигара
самичка на брега
изгарям между пръстите
си бели.


... и просто искам да умра
и никак не го искам.
ВСИЧКО Е ОБРЕЧЕНО...
Разграфено и пресечено.


... а дните ми се нижат
в празно ехо.

ХВЪРЛИ МЕ

Аз съм утрешният вестник, носещ твърде неразбрани вести.
Аз съм утрешна, ала тиражът
няма да се свърши до септрември,
когато ще обичам истински.
Изгнилите листа ще ме повикат
да танцувам със скъсаните си пантофки.
Захвърлената маратонка сама лежи в калта,
когато е септември, защото другата останала е в август.
Оставяйки по пътя малко себе си, умирам и се свършвам...
като утрешния вестник.
По реповете ме излагат гола и наивна,
на показ съм, а искат да ме скрият.
Не могат.
Аз съм вестник, хвърлен на земята, за да го
захапе,
олигави,
нарани,
унищожи
космато куче и да го върне на пижамния стопанин.
Розовите мечки ме изяждат с поглед,
а всъщност няма никакво значение.
Защото аз съм утрешна.
Няма ме в тютюневата сутрин.
Няма ме в днешната чашка кафе.
Няма ме в книжка със трудно судоку и вицове.
На челото ми пише утрешна дата.
Няма ме, защото още никой не ме е написал.
Ела, напиши ме.
Откъсни ми главата, направи ме актуална и днешна.
Хвърли ме на пижамените мечки.
Да изгризат от мен и дата и цена.
Пък може да излъжем някого, че съм отпечатана навреме...

HIGH РИМИ

Рисувам
спомени
по тъмните
стъкла;

мълча си
тихичко с
цигара в
ръка;

а лепкав
мрак
полазва
двора -

небето бяло
ще се
срине
без
опора...

* * *

И пак мълчим
във слепота -
безизразни,
безизразни
лица...
И нас ни няма,
има само
студ.
...
Светът
e
луд
е
луд
е
луд...

ПРЕЖДА

... Тогава То влезе в задимената ми стая. Протегна ръка, и го видях как хваща с два пръста някаква съвсем къса... нишка, излизаща от мен, която до тогава не бях забелязвала.

Започна да дърпа...

... дърпаше ли, дърпаше... а аз изчезвах ли, изчезвах...

И от мен не остана нищо. Превърнах се в километри прежда насипана по пода.


* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
Сега никой няма да се занимава да отплита преждата, да я навива на кълбо... Но дори и да се опита, пак ще му е по-лесно, отколкото да разбере някогашния ми Вътрешен свят.

...........................................................................................
Огледай се целият. И ако видиш нишка - дърпай...

СЕГА СЪМ ПРОЗРАЧНА

от нямата болка
в нямата стая,
нямо лицето сълзи.
издраскани кадрите
старата ролка усукват -
боли
и боли,
и боли!

цикъл затворен:
прозренията пламват
и ярко изгарят за миг.
последна цигара:
зелено мастило
запълва контури
на букви
в прозрачен стих.

.!.

сега съм прозрачна,
направо ме няма,
но черни са въглени
моите очи!

... КОЙ МЕ НАПИСА
СЪС ТОЛКОВА ГРЕШКИ,
НЕКА ВЪВ АДА ГОРИ!

РАЗМИСЛИ ЗА ПЪТЯ



Пътя е дълъг ако ръката ти е обгърнала само зимния студ и се люшка безцелно край тялото.
Но ако има друга. Топла. Може би дори вълнено-ръкавична ръка. Тогава пътят ще е твърде къс.

По пътя винаги има дупки и пропасти, предназначени единствено за падане.
Това е тъжно само ако няма кой да ти помогне, за да станеш.

Пътят винаги свършва.
И това е хубаво само ако няма целувка за лека нощ.

Пътят има завои. От тях ти прилошава.
Но понякога някой гледа в очите ти и ти говори за музика.
Тогава не усещаш завоите.

Пътят е предопределен.
Това понякога навява чувство за обреченост.
Но не и ако е предречено завинаги да те обича онзи, когото обичаш.

Пътят... е въпрос на гледна точка.


п.с. По моя път... вървя все сама. Не знам дали е защото Подсъзнанието ми иска да е така или защото „е писано". И ако е писано... как ми се иска да убия онзи, който го е написал! А ако е Подсъзнанието... него не мога да убия. Но мога да го измъчвам дни наред садистично, докато то реши да се надруса жестоко и грабне някоя злощастна пушка, за да се самоубие с нея... нали?

DARK WAVE



Вече...
Ужасно ми се гади от катрани,
и от SO COLD също,
но крача по неравни тротоари
със слушалки и цигара, и се мръщя.

Крача...
А цялата вселена ми е чужда...
Небето днес е бяло и ме кефи.
И теб те няма - от който имам нужда,
за да светя. Не идвай - стой където си.

Защото...
Защото днеска искам само мрак,
а споменът за теб е твърде слънчев.
Как наивно се подлъгах, че си dark. : )
Над всичките надежди сама повръщах.
* * *
Лежа...
Дълбая с поглед белотата на тавана.
И пуша си цигара от цигара, от цигара...
So Cold - като рана...
... а ти - оказа се - си падаш по... Гергана. : (

вълните отмиха ни стъпките пресни,
утрото хладно, с мълчание ме стряска.
И вали. Както когато някой се беси.


Порасни...
Прогледай...
И спомняй си... нощта... в която не валеше.