ДА МОЖЕХ

да можех да върна
обратно цифричката 16
и пак да съм на 0 -
и всичко да потръгне
в правилна посока...


ех, Обречени мечти...
Пред мен е Прага
и замислям се за
Скока...



... и цигара от цигара
самичка на брега
изгарям между пръстите
си бели.


... и просто искам да умра
и никак не го искам.
ВСИЧКО Е ОБРЕЧЕНО...
Разграфено и пресечено.


... а дните ми се нижат
в празно ехо.

ХВЪРЛИ МЕ

Аз съм утрешният вестник, носещ твърде неразбрани вести.
Аз съм утрешна, ала тиражът
няма да се свърши до септрември,
когато ще обичам истински.
Изгнилите листа ще ме повикат
да танцувам със скъсаните си пантофки.
Захвърлената маратонка сама лежи в калта,
когато е септември, защото другата останала е в август.
Оставяйки по пътя малко себе си, умирам и се свършвам...
като утрешния вестник.
По реповете ме излагат гола и наивна,
на показ съм, а искат да ме скрият.
Не могат.
Аз съм вестник, хвърлен на земята, за да го
захапе,
олигави,
нарани,
унищожи
космато куче и да го върне на пижамния стопанин.
Розовите мечки ме изяждат с поглед,
а всъщност няма никакво значение.
Защото аз съм утрешна.
Няма ме в тютюневата сутрин.
Няма ме в днешната чашка кафе.
Няма ме в книжка със трудно судоку и вицове.
На челото ми пише утрешна дата.
Няма ме, защото още никой не ме е написал.
Ела, напиши ме.
Откъсни ми главата, направи ме актуална и днешна.
Хвърли ме на пижамените мечки.
Да изгризат от мен и дата и цена.
Пък може да излъжем някого, че съм отпечатана навреме...